Стара Дупница

Дупнишкият общественик Никола Лазарков обнародва сведения за положението на Дупница и околията непосредствено преди края на османското иго. Тези сведения са доразвити впоследствие в многократно издаваните спомени на Лазарков за Освобождението на Дупница.

"Дупница: Летовища, стопанство, култура" е алманах, издаден от Българския туристически съюз - клон Дупница "Рилски езера" през 1937 г. Неговите автори са видните дупнишки общественици: д-р Иван Лабутов, Давидко Янев, Асен Меджидиев и Петър Гьозлиев.

Дупница е средопътище, през което минават ежедневно със стотици коли за Македония и вътрешността на България, за Рилската св. обител и Рила планина. През нея минава и нормалната линия София - Дупница, която до края на годината ще стигне до Горна-Джумая.

Ала колцина знаят нещо за нея? - Повечето я преминават и остават със спомена за хубавата вода, свежия въздух, чудните панорами на Рила пл., изобилието от овощия.

Но Дупница има своя културна история, свой стопански и духовен живот, които са от интерес за българското гражданство.

Съвременният интензивен живот бързо похабява физически и духовно людете. Те се нуждаят от отмора и възстановление на сили. Но не всички селища, обявени за летовища, отговарят на нужните изисквания.

Един град, който не е обявен за курорт, но който притежава всички условия за едно прекрасно летовище, това е Дупница.

Слънце, въздух, вода, изобилие на хранителни припаси, овощия и зеленчук, хубави гледки, места за близки и далечни излети, култура и заведения за удоволствие и развлечения - всичко това е идеално съчетано в Дупница. Културно и гостоприемно гражданство, хубави и чисти жилища, просторни и в зеленина и овощни дървета потънали дворове. В самия град борови и дъбови гори.

Освен това в Дупница и нейната близка околност има исторически паметници за траки, римляни, славяни, българи и от турското нашествие - конакът на Кърджалията, Каргалията Сюлейман, Рилският монастир и др.

Именно популяризирането на всичко това си постави за задача туристическото дружество и редакционният комитет на настоящата книга.

Доколкото сме постигнали целта, това ще има да кажат нашите съграждани.

Дупница, юлий 1937 год. Редакционният комитет

Подробен списък на членовете на БЗНС към 1946 и 1947 г. в с. Блатино, Дупнишко.

Кратък ръкописен текст на видния политически деец Сотир Янев (Дробачки) за родното му село Стоб и за рода му.

Години преди освобождението на България най-напред баща ми, като две-три годишно момченце, е бил доведен от майка му в мойто родно село. Тук баба ми Ната се е поженила втори път за дедо Стоимен Дробача, който е имал хаван за резани на (не се чете) и е дал фамилно име и прекор на баща ми. Баща ми е слезъл от с. Бистрица, махала Ръсово, високопланинско село, по онова време разпръснато сред планинските Рилски склонове колиби, населени с българи колибари, които са имали и имат завещание от вековете - да копнеят за полето и равнините. Не след дълго време майка ми като пет-шест годишно колибарче - момиченце, от друга махала - Дреново в Бистрица, е било заведено от вуйчо му Иванча Димитров пак в мойто село. Тук те са отраснали, и тук съдбата ги е съчетала за работа, труд и грижи, тук моите родители са разкрили пред света тайната на своите прости сърца - родили са ме. Тогава баща ми е бил беден ковач, макар и мускулест младеж. Върху неговата железна наковалня, под мощните удари на чука, са пращели искрите на пламтящи палечници, на брадви, коларски гривни и други селски земледелски пособия. Това нещо не ми е разказвано като приказка, това аз сам видех с моите детски очи.

Ковачницата се намираше срещу старата кръчма на Иванча Пандев, до яза, чиито води въпреки камъните на Пандевата воденица ние (не се чете) недалече от ковачницата, на "долния сокак". Една северна стаичка и една тъмна кухничка, прилепени до топалските маази, това беше малкия дом на моите родители, за които сигурно са плащали неголем наем. Най-хубавото в този наш сиромашки дом беше, че имаше прозорци към улицата и една площадка пред изходната към пътя врата, откъдето се виждаше ковачницата на тате. Не съм бил повече от 3-4 години по това време, но помня добре, че от тази площадка аз виждах често баща си, младият ковач, който, запретнал ръкави, в кожена престилка с презрамки, бързо да отива към яза, да заорава у водата, да калява искрящето железо.